Преходните конструктивни елементи при историческите зидани куполи осигуряват връзката между купола и носещата конструкция и имат съществено значение за пространственото предаване на усилията. Настоящото изследване анализира механичното поведение на трите основни типа преходни елементи – пандантиви, барабани и тромпи. Формулирана е хипотезата, че независимо от конструктивните си различия те изпълняват една и съща основна механична функция – непрекъснато пространствено предаване и преразпределение на усилията между купола и носещата система. За проверка на хипотезата е приложен сравнителен анализ на три представителни исторически куполни конструкции – Hagia Sophia, Santa Maria del Fiore и Soltaniyeh. Получените резултати показват, че характерните повреди са свързани с нарушаване на пространственото предаване на усилията в преходната зона, независимо от използвания конструктивен тип. Предложеният инженерномеханичен подход може да подпомогне обследването, оценката на техническото състояние и избора на подходящи методи за укрепване на исторически куполни конструкции.

State administration plays a decisive role in achieving the goals of sustainable territorial development. The conflict potentials of the administrative environment mostly act as barriers to sustainable development, because the structure and vision of the administration, along with the quality of administrative services, largely determine the level of institutional efficiency, a favorable business and social environment, the competitiveness of the economy, and the implementation of green policies.

Traditional discrete manufacturing systems - optimized historically for highvolume, low-variety mass production - face critical structural challenges in modern industrial environments. This paper analyzes the core characteristics, operational rigidity, and systemic dilemmas inherent in traditional discrete manufacturing across major sectors, including automotive, aerospace, machinery, and electronics. Field survey data and empirical evidence demonstrate that information silos, delayed inter-process communication, and fragmented workflows lead to substantial production losses, accounting for up to 33.5% of total monthly operating time and driving equipment idle ratios between 30% and 45%. Furthermore, reliance on post-process quality inspections severely restricts root-cause traceability, imposing high rework costs and extended investigation timelines due to unintegrated data silos. By comparing these traditional operational constraints with the emerging Industry 5.0 paradigm - which emphasizes human-centricity, sustainability, reconfigurable architectures, and data-driven, real-time closed loops - this study provides a comprehensive framework for understanding the necessity and strategic directions of digital transformation in discrete manufacturing systems.

This paper presents the development of a comprehensive, three-tiered simulation model for a discrete manufacturing system, specifically focusing on a high-volume cylinder head production line in the automotive components sector. Designed to capture the complexities of Industry 4.0 and 5.0 environments, the hierarchical architecture spans workstation, line, and system levels, enabling a detailed analysis of stochastic variability, material flow dynamics, and external supply chain interactions. The model integrates a robust empirical dataset—collected from a Tier-1 German automotive supplier over six months—with global industry benchmarks such as the TEEPTRAK OEE data and IFR robotics reports. Input parameters are strictly calibrated using best-fit statistical models, including lognormal distributions for complex machining operations and Weibull distributions for machine failure rates. By establishing explicit operational assumptions, such as finite buffer capacities and stationary steady-state conditions, this simulation framework provides a highly credible, data-driven foundation for evaluating production performance, identifying bottlenecks, and testing resilience under non-stationary scenarios.

Песенната традиция заема съществено място в културата на капанците и представлява една от устойчивите форми за съхраняване и предаване на колективната памет на общността. В традиционната културна среда песента не съществува единствено като художествена или развлекателна проява, а изпълнява конкретни функции, свързани с трудовия и аграрния цикъл, семейната и календарната обредност, социалните отношения и утвърждаването на установени морални норми. Нейното присъствие в различните етапи от живота на човека я превръща в своеобразен механизъм за организиране и символно осмисляне на индивидуалния и общностния опит. В статията се разглеждат основните функционални, музикално-изпълнителски и текстови особености на капанската песен. Специално внимание е отделено на връзката между песенната традиция и трудовия календар, семейната и календарната обредност, родовата организация и механизмите за поддържане на общностната идентичност. Анализирани са характерният начин на звукоизвличане, антифонното пеене „на два гласа“, тесният тонов обем, специфичната орнаментика и различните функционални песенни цикли. Разглеждат се също основните мотиви и образи в песенните текстове, техните езикови особености и ролята им като носители на историческа, социална и културна памет. Проследява се и трансформацията на песенната традиция при промяната на нейната естествена битова среда. Акцентът е поставен върху съхраняването на песенното наследство чрез местните читалища, самодейните фолклорни състави и професионалното сценично представяне. Песента се интерпретира като жива форма на нематериално културно наследство, чрез която се възпроизвеждат представите за принадлежност, приемственост и етнокултурна идентичност на капанската общност.

Фолклорът представлява съществен компонент на нематериалното културно наследство и специфична форма за съхраняване и предаване на колективната памет и идентичността на общностите. Като устна комуникативна система той съществува чрез непосредственото взаимодействие между носителите на традицията и се характеризира с устойчиви механизми за възпроизвеждане, вариативност и приемственост. Особено показателна в това отношение е етнокултурата на капанците, една от старите местни етнографски групи в Североизточна България, съхранила специфични особености в езика, бита, обичаите, празнично-обредната система, музикалния и танцовия фолклор и традиционното облекло. В статията фолклорът се разглежда като вербална култура и като механизъм за пренос на социален опит и етнокултурна идентичност. Проследяват се характерни особености на капанската общност, нейното групово самосъзнание, териториалното разпространение и мястото на традиционната култура в съхраняването на локалната идентичност. Акцент се поставя върху устността, формулната организация и контекстуалната зависимост на фолклорния текст, както и върху взаимодействието между словото, обредното действие, музиката и традиционния начин на живот.

Настоящото изследване разглежда песенния фолклор на капанците като динамична музикално-фолклорна система, формирана в процеса на взаимодействие между историческа устойчивост, функционална обусловеност и културна трансформация. Анализът е насочен към взаимовръзката между онтогенетичното усвояване и филогенетичното развитие на традицията, генезиса и диференциацията на жанровата система, музикално-текстовата морфология, ладовата и метроритмичната организация и характерните вокално-изпълнителски практики. Специално внимание е отделено на тяснообемните ладови структури, дихордните, трихордните и тетрахордните модели, взаимодействието между народния стих и музикалната фраза, както и на специфичния капански звуков идеал, характеризиращ се със силно, „остро“, „звънливо“ и „пробивно“ звукоизвличане. Изследват се антифонното пеене „на два гласа“, двугласните форми и тяхната роля за колективната организация на музикалното изпълнение. Формуларността се интерпретира като основен механизъм за структурна устойчивост, запаметяване и междупоколенческо предаване на песенния репертоар. Анализът показва, че устойчивостта на капанската песенна традиция не се основава на абсолютна неизменност, а на способността ѝ да запазва разпознаваеми музикални и изпълнителски характеристики в условията на постоянна вариативност. Проследява се трансформацията на традицията под влияние на промените в трудовите практики, семейната обредност и социалната организация, както и постепенното отделяне на песента от първоначалната ѝ функционална среда. В заключение се извежда преходът от традиционен битов синкретизъм към относителна художествена автономия като основна тенденция в съвременното развитие на капанския песенен фолклор. Установява се, че сценичната адаптация и институционализираното предаване не представляват единствено загуба на първоначална функционалност, а могат да функционират и като механизми за продължаване на традицията. Капанският песенен фолклор се определя като исторически развиваща се система, в която устойчивостта и промяната, функцията и художествената форма, индивидуалното изпълнение и колективният модел са в постоянно взаимодействие.

Статията разглежда капанските „бойчета“ като характерен орнаментален елемент в традиционната женска носия на капанците и анализира тяхното място в системата на локалната културна идентичност. Проследени са разположението на мотива върху ризата-капанка, неговите композиционни особености, използваните цветове и техники на изработване, както и локалните разновидности, документирани в отделни капански селища. Специално внимание е отделено на връзката на „бойчето“ с образа на Дървото на живота и на появата му върху облеклото на девойката при навлизането ѝ в периода на момеене, което позволява мотивът да бъде интерпретиран като знак на социална зрелост. Разгледани са десет ръчно изработени образеца с цел визуално и типологично сравнение на основните композиционни решения. Анализът поставя „бойчето“ в контекста на материалното и нематериалното културно наследство, като подчертава значението на предаваните между поколенията знания, умения и местна терминология. Направен е изводът, че капанското „бойче“ надхвърля декоративната си функция и може да бъде разглеждано като етнокултурен маркер, съчетаващ художествено майсторство, социална функция, локална принадлежност и културна памет.

В изследването се дава преценка за комплексен мутиплициран подход за лечение на ацетабуларна протрузия в гнойна среда след артропластика на тазобедрена става, чрез ревизионно ендопротезиране с антибиотичен спейсър поради бактериално компроментиране на ендопртеза. Касае се за пациент с епилепсия от детска възрсаст, с множество травми дължащи се на основното заболяване. При пореден епилептичен припадък пациента получава фрактура на шийката на лява бедрена кост, поради която е ендопротезирана в клиника по Ортопедия и травматология. 5 месеца постоперативно при нов епилептичен припадък получава луксация на ставата, за което се реоперира 4 месеца по-късно, при което се постава и протективен пирон на ацетабулума. 9 години след първичното ендопротезиране, поради компроментиране на ендопротезата с бакериална инфекция е направено ревизионно ендопротезиране с антибиотичен спейсър. При поредно падане 4 месеца постопераривно след поставяне на спейсъра, получава счупване на бедрената шийка в дясно и последващо двуполюсно ендопротезиране. При обостряне на основното заболяване, две години след ревизионното ендопротезиране, пада и получава протрузия на ацетабулума и проминиране на антибиотичния спесър в малкия таз със скъсяване на долния крайник със 7см. При постъпване в Клиника по Ортопедия и травматология след изпълнени диагностичен и терапевтичен минимум е извършена реалопалстика с екстракция на антибиотичния спейсър, поставяне на ацетабуларен Кейдж и двуполюсна артропаластика с ревизионна циментна ендопротеза. В края на лечението се постигна едномоментно удължаване на крайника, опороспособност на долния крайник и саниране на ифекцията.

Герберовите гредови мостове представляват широко разпространена конструктивна система, при която надеждното предаване на усилията през Герберовите стави е определящо за безопасната експлоатация на съоръжението. Натрупаният експлоатационен опит показва, че различни по произход повреди – корозия, разрушаване на бетона, повреди на лагерите, изменения на граничните условия и локални конструктивни откази – могат да доведат до сходно механично развитие на аварийния процес. В настоящото изследване е анализирано механичното поведение на Герберовите мостове чрез проследяване на изменението на проектния път на усилията при различни видове конструктивни повреди. На основата на анализ на реални инженерни случаи е предложен единен механичен модел, описващ последователността: локална деградация или повреда, нарушаване на проектния път на усилията, преразпределение на вътрешните сили и достигане на ново равновесно състояние или развитие на локален и прогресивен конструктивен отказ. Предложеният модел е проверен чрез анализ на аварията на моста Annone (Италия), състоянието на моста над р. Basento (Италия) и разрушаването на моста de la Concorde (Канада). Получените резултати показват, че независимо от първопричината за повредата развитието на конструктивния отказ следва обща механична закономерност. Предложеният модел може да служи като концептуална основа при обследването, оценката на остатъчната носимоспособност, структурния мониторинг и планирането на мерки за укрепване на Герберови мостове

Статията представя прочит на рецензентите на монографията на Венелин Терзиев „Методологични проблеми на съдебно-счетоводната експертиза. Правен и икономически анализ на експертното заключение“. В центъра на анализа са методологичните граници на съдебно-счетоводната експертиза, разграничението между установен счетоводен факт, икономическа интерпретация и правен извод, както и изискванията за проверимост, възпроизводимост и доказателствена надеждност на експертното заключение. Уводната част възпроизвежда позицията на автора на монографията за замисъла и предмета на изследването. Основната част включва в пълен и непроменен вид рецензиите на доц. д-р Ана Джумалиева и доц. д-р Марин Георгиев. В заключението се откроява общата оценка за научната и приложната стойност на разработената методологична рамка и значението ѝ за съдебната практика и експертната дейност.

Студията обединява авторски текстове, посветени на книги, сборници и отделни изследвания на Георги Кулов, свързани с Кърджали, Източните Родопи, българските мюсюлмани, религиозната идентичност, историческата памет и съвместното съществуване. В центъра са теми, към които Кулов последователно се връща – сложните отношения между история, религия и политика, човешките измерения на принадлежността, местната памет, алевизмът, ислямизацията, краезнанието и опазването на историческото наследство. Разгледани са негови книги и студии, в които Кърджали и Родопите се открояват не само като географско пространство, а като място на среща между различни общности, спомени и исторически прочити. Събрани в общ текст, тези материали очертават характерната за автора линия между документалното свидетелство, местната история и публицистичното търсене на човешкия смисъл зад историческите процеси.